Полетът за Лондон е в шест сутринта. Пристигам на летището в четири. Сградата на стария терминал мирише като всяка българска обществена сграда – на застояла урина. Сивите потискащи стени са облагородени със социалистическо изкуство – усмихнат пилот с кожена ушанка и строга стюардеса, която прилича на младата Цола Драгойчева. Двамата гледат в бъдещето. Посланието на тази вълнуваща творба е, че байтошовото време няма да си отиде в близките сто години.
Иво СИРОМАХОВ
Вдигам поглед към електронното табло и виждам, че полетът на „Чобан ер“ ще закъснее с три часа. Да бях знаел, поне щях да се наспя…
Въпреки закъснението пред чек-ин а (на който всички наоколо викат чекинг), вече се вие изнервена опашка от пътници. Решавам, че са спортисти, тръгнали на състезание – всички са с анцузи. Мъжете са с издути от фитнес мускули, бръснати глави и гледат лошо. Жените са с татуси и дълъг, заострен маникюр със спайдър гел. Всички са с бели кецове.
След дълго чакане си вземам бордната карта и се нареждам на опашката за проверка на ръчния багаж. Пътниците на „Чобан ер“ имат интересна представа за понятието „ръчен багаж“. Мъкнат по няколко торби – всяка с размерите на циркова шатра. Гърбовете им са превити под непосилната тежест – видно е, че носят поне 200-300 килограма. Нямам представа какво е съдържанието на торбите, но предполагам, че носят бетон, тухли, арматура и цимент, с които да си построят домове в мъгливия Албион. Чувал съм, че там строителните материали били скъпи.
Избухва скандал между едричко момче и летищния персонал на тема „колко може да тежи ръчния багаж“. Вместо позволените 10 килограма кантарът показва 82. Пътникът твърди, че кантарът на летището не е верен. От онтологична гледна точка човекът вероятно има основание – възможно ли е да съществува абсолютно точен кантар в един толкова относителен постайнщайнов свят? Едричкото момче не го казва с тези думи, а по-скоро псува на майка, но подтекстът е ясен на всички. В крайна сметка летищният персонал надделява и принуждават пътника да плати 25 евро за свръхбагаж. Плащането е съпроводено със сърдечни пожелания към персонала от типа „с тия пари свещи да си купите“.
След успешното преминаване на проверката попадаме в спарено фоайе. Прозорците гледат към пистата за излитане, но за последно са мити по времето на Стефан Стамболов. Зад тях едва се различават силуетите на самолетите. В чакалнята има стотина седалки, а пътниците, които са се добрали до тях, са разхвърляли багажите си по съседните седалки. Вероятно пазят места, в случай че някой техен роднина вземе да мине сега покрай летището и му хрумне внезапно да тръгне за Лондон.
Чакалнята е огласяна от нестихващи крясъци: „Ванче, ила тука ве!“, „Къдьей туйлетната?“, „Митьо, зими ми ино кафенци с три захарчита“. Тази хора вероятно имат проблеми със слуха, затова се налага постоянно да си викат.
Гладен съм и се оглеждам за храна. Виждам нещо, което прилича на войнишка лавка. Продават няколко вида чипс, пържени ядки и газирани напитки. Питам за сандвич. Продавачката с видимо неудоволствие изважда от хладилника увито в целофан парче франзела с неясно съдържание.
- Да го топля ли? – пита.
- Да, ако обичате - казвам. - Много мило от ваша страна.
Продавачката хвърля целофановото нещо в микровълновата.
- 22 евра – казва.
Това е почти колкото цената на самолетния ми билет. Но в крайна сметка веднъж се живее. Луксът ме успокоява. Плащам и вземам сандвича, който само за минута е достигнал температура от около две хиляди градуса. Вероятно високата му цена идва от разходите за подгряване. След половин час вече е горе-долу поизстинал, та отварям франзелата и плахо надниквам, за да се подготвя какво ще ям.
Отвътре ме гледа увехнал лист маруля и парче шунка. Шунката е доста по-зелена от марулята, вероятно такъв е цветът на лукса. Луди пари съм дал, няма как да не го изям.
Изяждам сандвича, като на няколко пъти трудно удържам позивите да не повърна. Оглеждам се за кошче, в което да изхвърля целофана. Оказва се, че най-близкото кошче за боклук е в другия край на летището, на има-няма десет минути пеш. Тамън ще походя, викам си. Да си направя крачките за деня.
По пътя оглеждам сергиите със сувенири. Продават пирографирани бъклици, калпаци от овча кожа и мускалчета с розово масло. Бизнесът със сувенири очевидно много се е развил във времето.
Мотая се на летището още два часа и най-после чувам провлачен женски глас:
- Пътниците от полет 6253 на „Чобан ер“ за Лондон да се явят на гейт номер 4 за отвеждане в самолета.
Яко! Не са врати, братче, а гейтове. Модерна работа, европейска.
Явявам се аз за отвеждане, а там вече всички анцузи наскачали и се бутат кой да мине пръв. Нареждам се на опашката, а зад мен застава мустаката лелка и плътно се залепва за гърба ми. По аромата установявам, че не се е къпала от онова незабравимо лято на 1994-а, което донесе толкова радост на всички нас.
Качваме се в автобуса, който трябва да ни закара до самолета. Шофьорът на автобуса очевидно е нереализиран талант, чиято мечта да кара във Формула 1 напразно е пропаднала. Показва ни всичко, на което е способен – шеметни засилвания, резки спирания, зрелищни дрифтове. Не съм предполагал, че от един дизелов двигател може да се изтръгне толкова динамика.
Качваме се в самолета. Кабината не е проветрявана никога и мирише на крематориум. Предполагам, че в „Чобан ер“ съществува поверие, че проветряването носи нещастие.
Мястото ми е на 24-ия ред. Пъпля дотам бавно, защото пътниците пред мен отчаяно се опитват да набутат огромните си торби в малките багажни отделения. Някои торби са неумолимо привлечени от гравитацията и падат върху главите на невинни пътници. Напрежението расте.
На седалката до мен сяда запотен чичо. Ако съдя по размера на корема му, току-що е погълнал цяло магаренце. Пухти като парен локомотив. Предполагам, че не е заради килограмите, а заради непосилната лекота на битието.
Стюардесата е млада и мрачна. Вероятно никога в живота си не се е усмихвала. Изглежда като жена във вечен цикъл. Стои между седалките и отегчено показва движенията от инструкцията за безопасност.
Минути след излитането усещам напрежение в пикочния мехур. Отивам до тоалетната, но вътре вече има някой. Кога успяха, бе? Вероятно не ходят по нужда вкъщи, за да не си цапат тоалетничката. Човекът вътре се застоява повече от десет минути, а в душата ми покълват тревожни догадки. Не, дано не е това! Надявам се да има проблем с простатата… След още десет минути вратата се отваря и отвътре излиза двуметров мъж с фланелка Баленсиага и долнище Филип Плейн. Гледа ме лошо.
Влизам след него. Тревожните ми опасения се сбъдват. Акал е. И, разбира се, не е пуснал водата. За кво да я пуска, той е над тия неща. Пускането на водата е за бедните. Това, което е изхвърлил от храносмилателната си система, не може да е от човек. Най-малко от слон е.
Смрадта е нетърпима. Опитвам се да извърша отделителната си дейност със запушен нос. Пускам водата, излизам бързо и се тръшвам съсипан на седалката до потния чичо. Той се опитва да ме заговори, но аз демонстративно отказвам. От отчаяние заспивам.
Събужда ме друсването на колелата в асфалта на пистата. Пътниците аплодират възторжено това кацане-шедьовър. Стюардесата ги предупреждава все още да не си включват телефоните, но няма сила, която може да ги спре.
- Ало, кацнахми! – крещи гороломно зад мен млада жена. Джуките ѝ са надути като гуми на пистов мотор. Гланцът върху тях лъщи, сякаш току-що е яла пиле. – Тука сми на Лондон вечи. Айди… Добре сми, имаши малко закъснение, ма вечи сми тука… Айди… Дади ли на леля Стефчи ключуити? А, добре… Да ходи от времи на времи да полива цвитята… Айди… Дуйечира ши ти са обадя на скайпа… Айди… Цилувки от нас. Айди…
Самолетът спира окончателно и в този момент установявам, че всички тия хора неслучайно са с анцузи. Те наистина са спортисти. Състезават се в дисциплината „най-бързо скачане от мястото и яростно бутане към изхода“. Повечето са изключителни състезатели. Личи си, че са работили упорито и всеотдайно за успеха.
Едва успявам да оцелея в това меле от ръце, крака и падащи багажи.
Най-после самолетът ме изплюва. Навън ръми ситен дъждец.
Английско ми е.