Не съм в час с климатологията, но у нас времето е феномен – само един сезон. Куково лято. И сняг да затрупа, и да се пържим под слънцето, все е такова времето, в което целокупно като народ живеем. Изкукали сме вече.
Динко ПЕТКОВ
И аз като шантав скачах с останалите шантави преди трийсет и повече години. На сън подскачах. С жената се любехме с подскоци. Ходех, подскачайки. Тогава, който не скачаше, е червен. Бях млад, напет, оптимист. Питах живял и кипял пловдивчанин, който не подскачаше, кога ще се „обезчервеним”, че да спрем с тези подскачания. Отвърна ми кратко: „На куково лято!”.
„Добре, де, нали сега всенародно подскачаме, за да дойде демокрацията. Да спрат да ни грабят. Да имаме някакво светло бъдеще. Кога ще стане това, а?”, реагирах му. Чух пак същото: „На куково лято!”. „Комуняга такъв!”, троснах му се, че така ме обезверява.
Казват, че още сме в Прехода. Бати прехождането, надежда, че ще се оправим всяка оставате! Пак ли на…куково лято!?
Очаквахме по-скоро да настъпят ред, спокойствие, благополучие. Ще стане - на…куково лято. Ще сме в Евросъюза, от Брюксел ще нареждат - вече на всекиму според способностите, на всекиму според потребностите. Без „наши” и „ваши”. „Олигарсите – изедници - вън!”. Въпрос на време. Е, отговорът на този въпрос пак е на…куково лято.
Вкъщи си казвахме: „Ей,най-после няма да си броим стотинките!”. Броим ги обаче през цялото куково лято. По евроатлантически начин пресмятаме с тия мижави евра, как ще издаянем месеца. „Ама аман от това кукуво лято!”, ходим на импровизирано организираните протести по площадите.
Влязох в болница, да се пооправя ревматологично. В клиниката там заварих само санитарки. Те заместваха медиците. Заедно с шефката им били закатанчени. Източвали милиони от Здравната каса. „Кога ще получа нужното ми здравно обслужване!”, питам една от санитарките, пратена да ми взима кръв за изследване. „На куково лято сигурно!”, боцна ме тя за седми път, отново ненамирайки вената ми. Правейки ми в същото време животоспасяваща клизма.
Трябваше от Кючука да отида до Главната. Ползвам автобус „седмица”. Вече чакам цял предиобед да дойде. Гледам таблото, където е записан графика на градските автобуси. „Не гледай, чакай го да се появи на куково лято!”, посъветва ме чакащ, който бил на спирката от два дни. Носеше със себе си кофа с лед. Не било да си пие уискито, което поднасяли от общината на пътниците. Така се спасявал от прегряване в пещта, в която се превръщали безклиматичните обществени превозни средства. „Така ще е, докато в Пловдив вече няма да е само куково лято!”, успокои ме той.
В такова куково лято под тепетата е пустош. Тук таме ще видиш нещо озеленено. Да не е опустошено от грижите на общинското предприятие „Градини и паркове”. Душата ми е закопняла за зеленина. Събирам пари да отскоча до Сахара, че там да видя какво е парк и градина.
Като се прибирам вкъщи, гледам да не минавам пред Джендем тепе и Бунарджика. Там е майката си трака – пребиват до смърт. Ей така, за кеф. Защото е куково лято.
Влизам у нас през прозореца. Не ползвам входното стълбище. Превантивно. Куково лято е. Може някой с качулка да ме гръмне.
След две седмици ще има избори за президент. Двайсет и седем двойки. Гъчканак. Хвани единия, удари другия. С изтекъл срок на годност. Предизборно ни обещават цветя и рози, мед и масло. Умирисаха орталъка на цветя и рози, преливат реки от мед и масло. Локумджии, опулени експертно, божии пратеници, месии. Без диоптри си личи– все са КУКОВОЛЯТОвци.