Няма как, когато сте минавали по Главната в Пловдив да не сте забелязали мъж на средна възраст, който е винаги заедно със своето куче. Това са Камен и Искра.
Камен е от онези тихи, достойни хора, които не търсят внимание, но оставят следа. В миналото е бил образован и устроен, но поредица от житейски обстоятелства преобръщат съдбата му. Днес той се препитава като вехтошар и помага с каквото е по силите му на търговските обекти - да изхвърли боклук, да подреди асортименти. Никога не е създавал проблеми, разговаря спокойно с хората и запазва човешкото си достойнство.
До него винаги беше Искра - неговият най-верен приятел и спътник. Тяхната връзка беше не просто съжителство, а истинско, дълбоко приятелство, продължило цели 19 години.
През последните години Искра беше трудно подвижна. Гледката често беше едновременно болезнена и трогателна - Камен буквално я влачеше след себе си, отказвайки да я изостави. В последните седмици състоянието ѝ се влоши критично - тя не виждаше, а органите ѝ започнаха да отказват.
Искра обичаше центъра - това беше нейният дом. Там тя беше позната на хората, там беше щастлива. Може би по-щастлива от многото "луксозни“ кучета, водени на каишка, но лишени от истинска близост. Защото щастието не се измерва в удобства, а в обич.
Това, което Камен и Искра имаха, беше рядка форма на привързаност - чиста, безусловна и истинска. Любов, която се среща рядко и се разбира още по-рядко.
В понеделник, на 4 май, нейният земен път приключи. От старост.
Духът ѝ обаче ще остане на Главната улица - там, където хората ще я помнят като весело, добро и обичано куче.
Тя нямаше да доживее без него до преклонните за куче 19 години.
Мнозина биха избрали евтаназията. Но не всеки е способен да вземе такова решение. Камен избира да бъде до нея докрай. Да ѝ даде още време, още грижа, още любов. И го направи така, както малцина биха могли.лупа