Вчера отново имаше съдебно дело за смъртта на Христина от Пловдив. Остави две деца сирачета. Убиецът й Никола Бургазлиев беше доведен в съда с белезници. Той все още е в ареста, а Апелативният съд предстои да се произнесе по мярката му.
Петя ИВАНОВА
Марти след два дни има рожден ден. Ще празнува без майка си!
Помислете за това! Едно малко дете ще духне свещичките, но майка му няма да бъде до него. Няма да го прегърне, няма да го целуне, няма да му пожелае да бъде здрав и щастлив.
И докато едно семейство живее с тази непоносима болка, вие какво правите? В интернет сте велики! Пишете, коментирате, възмущавате се, раздавате присъди. Говорите за Христина, за Бургазлиев, за Милен Цветков, и за всички останали загинали. Лайкове, споделяния, гръмки думи за справедливост!
Но когато трябва да се застане до семейството, когато трябва да се покаже човешка съпричастност, когато трябва да се излезе пред съда и да се заяви, че тези хора не са сами…
Къде сте, бургазлии? Къде са всички онези, които толкова много се възмущават във Facebook? Къде са хората, които искат справедливост?
Толкова ли е трудно да отделите един час от времето си? Толкова ли е трудно да покажете, че ви пука?
И още нещо, което наистина не мога да разбера.
Когато има случай на насилие над животно, хората излизат, протестират и настояват за тежки наказания. И правилно! Животните заслужават защита!
Аз също съм погребвала куче. Имам куче, което спи до мен на възглавницата. Знам какво е да обичаш животно.
Но как е възможно да намираме сили да защитаваме животните, а когато става дума за човешки живот, за убити деца, за осиротели деца и съсипани семейства, да стоим зад затворените си врати?
Не е нужно да избираш между едното и другото. Нужно е просто да имаш сърце!
Бургас е град с толкова много трагедии, с толкова много загинали деца и разбити семейства. И въпреки това обществото продължава да стои безучастно.
А после отново ще пишете. Отново ще възмущавате. Отново ще искате справедливост.
Само че справедливостта не се постига с клавиатура!
Уморена съм. Адски уморена от това общество, което има мнение за всичко, но няма смелостта да застане зад думите си. От хора, които са силни пред екрана и невидими пред съдебната зала.
И знаете ли кое е най-страшното? Че с всяка изминала година ставаме все по-безразлични. Все по-равнодушни към чуждата болка.
Не чакайте утре трагедията да почука на вашата врата, за да разберете какво означава да останеш сам!
Не напразно поетът е написал: „Не народ, а мърша!“
За съжаление, тези думи звучат все по-болезнено актуално.
Христина няма да се върне. Но поне не оставяйте децата ѝ да растат с усещането, че целият свят е забравил майка им!