В новелата на Робърт Хайнлайн от 1950 г. „Човекът, който продаде Луната“, магнат се впуска в мисията да бъде първият човек на Луната и започва да продава на търг правата върху лунната повърхност.
„Ще има една адска битка някой ден за това кой притежава Луната“, казва той на колегите си бизнесмени. „Искам тестето да е наред, за да спечелим.“
В онази епоха, докато Съединените щати и Съветският съюз се надпреварваха към Луната, бъдещето, което Хайнлайн си представяше, изглеждаше сякаш може да се сбъдне. За да предотвратят това безпокойство, суперсилите сключиха споразумение - Договора за космоса от 1967 г.
Луната, както се съгласиха повече от 100 държави, не принадлежи на никого.
Световните суперсили сега се надпреварват да изградят лунни бази с ядрена енергия , а корпоративните лидери имат свои собствени мечти за Луната. Илон Мъск, фен на работата на Хайнлайн, си представя „пазари за трилиони долари“, включително лунни центрове за данни и катапулт за изстрелване на сателити по-дълбоко в космоса. Джеф Безос иска да премести тежката индустрия на Луната и да остави Земята „планета-градина“.
Правителството на Съединените щати е набелязало хелий, замръзнала вода и други ресурси близо до южния полюс на Луната. Китай е провел собствени проучвания и в партньорство с Русия иска да изгради своя база близо до същия този полюс.
Тази ера се гради върху убеждението, че първият е най-добрият и че който кацне най-бързо на Луната, може да определи правилата. Всички останали просто ще трябва да ги следват.
В края на 70-те години на миналия век Договорът за Луната обяви лунните ресурси за общо наследство на човечеството и настоя за международно управление на тяхната експлоатация.
Само 17 държави се съгласиха с договора. Съединените щати, Съветският съюз и Китай не го направиха. Най-големите сили не искаха да споделят технологии или да разделят бъдещи находища, които да бъдат открити на Луната.дарикнюз