Вчера нашият национален отбор по футбол пак падна с класическото, звучно и напълно заслужено 3:0. Честито на печелившите! За пореден, дежурен и вероятно петстотен път в модерната ни история, родните „лъвове“ бяха ритуално разглобени на терена. За да влязат читателите веднага в темата, бързаме да уточним: това 3:0 вече дори не е новина. То е константа в българския живот – нещо като данъците, сметките за ток и задръстванията в петък.

Единствената интрига преди всеки мач на тези момчета вече е дали ще ни бият с три, или с пет гола, и дали противниковият вратар ще си занесе лаптопа на терена, за да си гледа сериал от скука.
След вчерашния епичен и исторически срам стана ясно едно: нашите национали са преминали на нов етап от еволюцията си. Те вече не излизат, за да играят футбол. Те излизат, за да бъдат тактически, физически и морално бити от всеки, който е успял да си обуе маратонките сутринта. В епицентъра на този невиждан спортен триумф стои една фигура с осанка на античен философ и интелектуален багаж на средностатистическа секвоя – председателят на Българския футболен съюз, Георги Иванов – Гонзо. Какъвто вождът, такова и племето
Случайност ли е вчерашното 3:0? Абсолютно не. Всичко е въпрос на строга йерархия и лидерски пример. Обществена тайна и научно доказан факт е, че великият стратег Гонзо е приключил академичното си развитие някъде около осми клас. И това си личи във всяко негово действие, изказване и стратегическо решение за футбола ни. Защо му е на един футболен президент висше образование? Корпоративно управление? Маркетинг? Финанси? Глупости. Осми клас е перфектната златна среда – знаеш да броиш до 11 (колкото са хората на терена), можеш да се подписваш с две букви и знаеш точно кога бие звънецът за голямото междучасие, което в сградата на БФС продължава вече десетилетия.
И тук идва желязната логика на природата: какъвто е ръководителят, такива са и подчинените му. Футболните ни национали са перфектно огледало на своя патрон. Те тичат по терена със същата дезориентация и пълна липса на визия, с която осмокласник се явява на изпит по квантова физика. Защо им е на футболистите да четат играта, след като шефът им е спрял да чете книги още преди откриването на топлата вода? Интелектуалният синхрон между Гонзо и момчетата е толкова силен, че когато вчера той се намръщи в ложата при втория гол, двама защитници на терена автоматично се сблъскаха от солидарност.
Един от най-големите митове в съвременния спорт е, че за да побеждаваш и да не падаш с 3:0, трябва да тренираш. Нашите момчета отдавна са развенчали това капиталистическо суеверие. Истината е, че те просто нямат време да тренират. Програмата на модерния български футболист е брутално претоварена и в нея физическата активност е сведена до минимум, за да се избегне рискът от изпотяване или разваляне на прическата.
Нека погледнем реалния график на един национал преди вчерашния разгром:
• 04:00 ч. – 06:00 ч.: Тактическо разузнаване на наргиле баровете в Студентски град. Дълбок анализ на качеството на дима и акустиката на новите поп-фолк хитове.
• 12:00 ч.: Събуждане от тежък, изтощителен „спортен“ сън.
• 13:00 ч. – 16:00 ч.: Сложни процедури по поддръжка на визията, прецизен избор на правилния гел за коса и филтриране на снимки за Инстаграм. Татуировките и екстеншъните не се поддържат сами, нали така?
• 17:00 ч. – 20:00 ч.: Консултации с автокъщи. Избор на нов джип, с който да се развива скорост в градски условия – единственото място, където тези момчета всъщност развиват някаква скорост.
Кога точно в това титанично и натоварено ежедневие да вкараш една тренировка? Кога да бягаш след топка? Това е нехуманно. Освен това, ако вземат да тренират, току-виж научили някое тактическо движение, което ще обърка естествения им инстинкт да губят мачовете с хаотична и неповторима елегантност.
Стигнахме до момент, в който думата „национален отбор“ звучи по-скоро като заплаха за националната сигурност, отколкото като повод за гордост. В момента футболната реалност е такава, че ни бие абсолютно всеки, който пожелае. Бият ни държави, чието общо население може да се събере в един софийски мол на неделно пазаруване. Бият ни отбори, чиито футболисти през деня работят като зъболекари, пожарникари и счетоводители, а вечер ни вкарват по три гола за отпускане след тежката работна смяна.
Ако утре БФС реши да направи експеримент и събере случайни хора от улицата – трима строители от близкия обект, двама таксиметрови шофьори, един касиер от денонощен магазин и няколко пияни студенти, дояждащи дюнер на спирката – този импровизиран отбор има точно 99% шанс да разбие сегашния ни национален тим. Защо ли? Първо, хората от улицата ще имат по-голямо желание за тичане, дори само за да си изразходят нервите. Второ, таксиметровите шофьори имат много по-добра ориентация в пространството и избягват дупките по-добре, отколкото нашите централни защитници избягват противниковите нападатели. И трето, строителите поне знаят как се гради здрава стена, за разлика от „живата стена“ при пряк свободен удар на нашите „звезди“, която вчера се разпадна по-бързо от бюджет за ремонт.
В крайна сметка трябва да бъдем позитивни и да благодарим. Под уникалното ръководство на Георги Иванов – Гонзо българският футбол постигна нещо наистина феноменално. Той ни обедини напълно. Вече няма левскари, няма цесекари, няма лудогорци. Всички фенове в тази държава сме в абсолютен и пълен консенсус, че тези момчета са скандално слаби, а управлението им е комедийно шоу, което спешно заслужава награда в категорията за най-добра пародия.
Докато Гонзо продължава да прилага в управлението своите академични знания от прогимназията, а футболистите продължават да бъркат зеления терен с подиум за мода и нощни клубове, на нас ни остава само едно: да си купим пуканки, да се заредим с огромно количество чувство за хумор и... да пратим един кашон с тубички вазелин към Бояна. Защото следващото 3:0 наближава с пълна сила, а противниците едва ли ще имат милост към родните осмокласници на зеления килим!
• „