”Мила” и „Брате” - такива обръщения използва най-често Джоко Росич. И към близките, и към далечните. „Извинявай, мила. Би ли ми донесла мед и захар?”, казва на сервитьорката, когато поръчва чая си. „Как си, брате?” пък е въпросът му към мъжете. Може да вижда събеседниците си за първи път, но „мила” и „брате” го сродяват с тях завинаги.
Така близки на култовия актьор не са само преките му роднини, а всички притеглени от харизмата му. Тези дни България отправя молитва за Джоко. Той е в болница и води битка за живота си. Лекарите не дават подробности за състоянието му, ясно е само, че то остава тежко. Но, както би казал самият Джоко – да не почваме с хленченето. Защото всяко оплакване и вайкане за него е обида. По-добре да вдигнем чаша с любимата му ракия и да превъртим някой от филмите му – Джоковите са поне 110, сред най-забележителните е „Законът на циганите”. Може и да поплачем – сълзите са разрешени от Джоко.
„Не ме е срам, когато плача. Мога да се разплача и често ми се случва. Когато чуя известни песни от детството ми, които е пял баща ми, песни на моите приятели, тогава ми става тежко и се разплаквам. Разбрах, че родината това не са хората. Те се раждат и умират. Някои оставят следа, други – нищо. Родина е земята, дървета, реки, улици, къщи, черкви. Те си стоят и са много мили, те са и верни, защото не могат да бъдат покварени. Родината това са спомените”, разказа легендарният актьор пред в. „Монитор” преди три години.
Наричат го Каубоя на БГ киното, но на Джоко му приляга и определението Рицаря – категории като чест, достойнство държат гърба му изправен, надеждата пулсира в сърцето му. „Кой е тоя кретен, който няма надежда? Зависи от теб самия. Днес всичко се е юрнало нанякъде. Като ми кажат „Ще ходя в Германия или Швеция”, питам „Що?”. Отговарят „Щото там е хубаво”. Чакайте, бе, хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го. Което ще рече „Абе, копелета, дайте да запретнем ръкави, и при нас ще стане хубаво.” Представете си ако тази красива страна я направим просперираща, майка му мечка, какво ще стане!”
Бастунът с инициалите Д.Р. винаги е на ръка разстояние от Джоко. „Знаеш ли на колко години е този бастун? На 120. Бил е на дядото на жена ми, сега е мой. Пазя го”. Актьорът пази и още много други неща. Като коприненото шалче, с което дошъл в България преди шейсет години. „То се е прокъсало, не го нося отдавна. Но го пазя. Беше на баща ми.”