На 55-годишна възраст ни напусна легендата на българския футбол Георги Славков. Бенкса почина внезапно от масивен инфаркт. В края на 2012-а той даде последното си интервю пред агенция Блиц:
Динчер ФЕЙЗОВ
- Жоро, имаш невероятно богата визитка като футболист, а не се занимаваш с пряко с футбол?
- След като спрях да играя, в българските клубове нямаше нормални условия за работа. Мен многократно са ме канили на различни постове, но съм отказвал. Димитър Христолов, с когото сме семейни приятели, постоянно ме натискаше да почна в “Ботев”, но не му се вързах. Защото знаех, че основно ще ме използва не заради познанията ми в областта на футбола, а заради името ми. Така при него се завъртяха почти всички легенди, които после си тръгваха огорчени. На всеки бе известно, че Христолов няма ресурс, няма парите да прави нещо сериозно, но приемаха поканите къде от любов към „Ботев”, къде за да се намират на работа. Другото е, че не съм горял от желание да ставам треньор. Мисля, че силата ми е повече в мениджирането, в организиране дейността на спортен клуб. Ръководех към 30 обекта на „Общински спортни имоти“, но този отдел вече е закрит. Новата градска власт назначи моя съотборник и капитан в “Ботев” Петър Зехтински за шеф на общинските спортни клубове и мнозина се опитаха да ни скарат.
- Не е ли парадоксално, че си толкова заслужил голмайстор, а носиш прякор на вратар. От години всички те знаят и като Жоро Бенкса?
- Аз вратар не съм играл, освен в махленската „шампионска лига“ в Стамболийски. Бях завършил първи клас в моето родно село в Гоцеделчевско, след което се преселихме в Стамболийски, или тогава се е наричало Гара Кричим. Ние живеехме точно срещу стадиона и редовно ходех на тренировките, заставах зад вратата и връщах топките на батковците. За мен беше голямо удоволствие да ритна топката обратно към терена. Представяш ли си – от пет удара на футболистите поне два отиват зад вратата. Простата аритметика показва, че аз изритвах топката повече от всеки футболист. Неописуемо, несравнимо удоволствие си беше. Бенкс за първи път ме нарече бате Коце... ех, забравих му фамилията. Той беше водач на един от отборите между махалите, но останал без вратар. И ме вижда случайно и вика: „Ей, малък! Можеш ли да играеш като вратар?“ Пулсът ми отиде на 1000 от вълнение. Реши да ме пробва, ритна ми няколко топки насам-натам и бързо ме одобри, макар че нямаше друг избор. В „шампионската“ се представих повече от блестящо – топката само дето не ми изкара окото, но направих голям мач и така се тръгна с това Бенкса на името на известния в ония години английски вратар.
- Как се озова в „Ботев“ (Пловдив)?
- В „Ботев“ се озовах с триста зора, дори заради тях ми се наложи да повтарям 9-и клас. Аз много държах да имам гражданска професия, не съм мечтал за реализация чрез футбола. Бях се насочил към работа в хартиеното производство и по-специално за длъжност в „Целхарт“ - Стамболийски. Завърших 8-и клас с много хубава диплома – 5,33, предостатъчно да ме приемат в техникум в Пазарджик. По време на ваканцията обаче ме поканиха на извънреден изпит към Спортното училище в Пловдив, защото двама закъсали с успеха и ги изгонили. Явих се аз с още един приятел, но работата не стана, както ми бяха обещали. Така се наложи да започна училище, 9-и клас в Пазарджик, и да си играя за „Тракия” – така бяха прекръстили „Ботев” тогава. На другата есен обаче ме извикаха на един турнир в СССР, където отидохме сборен тим на Пловдивски окръг. Там ме обявиха за футболист №1 и на връщане, във влака, ме подкара треньорът ни Хари Георгиев. Същият, който не ме взе в Спортното. Извини ми се, каза, че е нямал избор на изпита, защото е трябвало да вземе сина на главен агроном от АПК (б.а. - Аграрен промишлен комплекс) в Асеновградско, защото оня обещал на шефовете му спонсорство за столовата в училище с продукти и т.н. Простотии! Взеха ме в Спортното с обещание, че продължавам от 10-и клас, но в крайна сметка ми се наложи още една година да карам 9-и клас. Аз съм един на майка и татко и винаги съм се допитвал по такива въпроси до тях. Мама като разбра, че „повтарям“ - буквално побесня, но татко се застъпи, нищо че не е фен на футбола, и останах в Пловдив.
- Помниш ли дебюта си в мъжкия тим на „Ботев“?
- Дъжд, кал и 0:0 с Черно море на стадион „Юрий Гагарин“ във Варна. Беше 1976 г., с много нови в нашия клуб. Тръгнаха си Чико Дерменджиев, Виден Апостолов и влязохме около 4-5 от юношите. След „Черно море” треньорът Добри Ненов вече ме пусна титуляр в Пловдив срещу „Пирин” и вкарах на прочутия вратар Христо Христов-Бараката от фал за 1:0. Към края на първото полувреме се контузих и бях сменен.
- Два пъти се озоваваш в ЦСКА...
- Бяхме военни отбори. Затова „Ботев“ не можеше да бие ЦСКА, но „Левски“ ги дрънкахме, както си искаме. Нали знаеш лафчето – като тръгнат “сините” за Пловдив и
още на Ихтиман резултатът е вече 2:0 за нас!
Първия път преминах в ЦСКА след лична заповед от министъра на отбраната – генерал Добри Джуров. Бях войник, получавам писмото и отивам право в щаба на „Ботев“ да питам к`во става. Хората там само дето не ми се изсмяха. Знаеха, че няма мърдане. На „Народна армия“ играта ми тръгна, но бях много млад, а и мама постоянно искаше да се прибирам след уволнението. Предложиха ми от ЦСКА апартамент за мен и втори за родителите ми, но майка беше непреклонна. А и мен младостта ме теглеше към „Ботев“, нищо че по това време за всеки български футболист да отиде в ЦСКА или „Левски“ беше като трансфер в днешно време в „Барселона” или „Манчестър Юнайтед”! Наближи уволнението и от ЦСКА официално ми предложиха договор. И „Ботев“ ми даваха апартамент на бул. „Лиляна Димитрова“, имах вече и чин младши лейтенат. Хвана ме някакъв страх, че може да не съм титуляр в ЦСКА и реших, че се връщам в Пловдив. Тогава ЦСКА се ръководеше от зетя на Добри Джуров, който беше много готино момче и разбираше какво искам. Каза, че слага договора ми в чекмеджето и винаги е готов да ме приеме, ако размисля. Други фактори от армейския клуб обаче не искаха и да чуят, че напускам. По същото време и Георги Димитров-Джеки, който също беше войник, отказа на ЦСКА и генералитетът съвсем полудя. Вкараха ни в карцера, а един човек през час минаваше да ни пита дали сме размислили. Страшен беше този арест – с никого не говориш повече от месец, храната ти подават под вратата на килията. С Джеки ни хвана някаква амнистия около 7 ноември по случай Октомврийската революция и ни пуснаха на свобода. В крайна сметка аз се завърнах в „Ботев“. След две години обаче, бях в ЦСКА. Този път по мое желание.
- В „Ботев“ следват може би най-щастливите ти години?
- Най-малкото успешни, ако не щастливи. Аз вкарвах от всяко положение. Срещу „Славия” отбелязах дори без да искам, след като топката ме удари по лицето след корнер. С „Ботев“ взехме няколко бронзови медала, което неофициално значеше, че сме шампиони. Защото в онзи период властта не допускаше друг на първо и второ място освен ЦСКА и „Левски“. Купата през 1981 гспечелихме, взех „Златната обувка“ за стрелец №1 на Европа. Докарахме в Пловдив „Барселона” и ред други отбори в европейските клубни турнири. „Барса“ ни отстраниха, но им вкарах двата наши гола. В Пловдив ги бихме 1:0, а аз им вкарах от фал
пред 62 000 зрители! Рекорд по посещаемост в Пловдив! Невероятен спомен е това да биеш „Барселона”!
- „Златната обувка“....
- Много неща се спекулират през годините по този въпрос. Искам да знаете, че „Златната обувка“ спечелих съвсем заслужено и достойно.
- В последния кръг от „А“ група срещу „Спартак” (Плевен) обаче бележиш четири гола за крайното 4:3?
- Със „Спартак” (Плевен) мачът не е уговарян – кълна се. Могат да го потвърдят толкова много хора. Първите два гола си ги вкарах съвсем редовно. Чак след мача разбрах, че техният капитан Пламен Гетов е наредил по време на срещата да ми пуснат последните ми две попадения. Разбира се, този жест ме направи щастлив, но аз или „Ботев“ никого не сме уговаряли да вкарам четири гола. След мача исках да почерпя плевенчани, които бяха отседнали на „9-и километър“, но Гетов ми се изсмя едва ли не. Те също се радваха, че българин е постигнал такъв успех.
- Доволен ли си от годините си в чужбина?
- Аз съм доволен и от кариерата си като играч в България по време на комунистическия строй. Бяхме от малкото работници с хубави доходи. Зад граница също играх за добри пари и вече съжалявам, че се върнах. Ако бях останал в Португалия, щях да имам апартамент в центъра на хубав град срещу 20 000 долара. Демократичните промени ме завариха зад граница и си виках, че тъкмо ще поиграя 3-4 години и ще се върна в строй, който е влязъл в коловоза. Аз като се върнах обаче, станах абонат първо на автокрадците. Задигнаха ми „Голф“, 4 БМВ“... абе, бях им като основен спонсор в Пловдив./със съкращение, заглавието на „Plovdivmedia”