Георги Лещарски - архитект, който живее в Германия, разказа в социалните мрежи история, която фрапира и искрено възмути потребителите в България. "В момента, аз и моето семейство изживяваме един кошмар. Не пожелавам на никой това през което ние минаваме", написа в началото на своя разказ. Обяснява как терминално болната от рак негова 84-годишна баба е понасяла отвратително отношение от медицински лица, как се е налагало да се плащат изключително високи суми, за да има кой да полага базови грижи за нея, как от болници и хосписи директно са отказвали прием.
В крайна сметка болната жена е настанена с връзки в частен хоспис към голяма частна болница в София. Но не след дълго сама се отказва и се прибира у дома. Защо? Защото дори там, където семейството е плащало по 130 евро на ден, тя не е получавала дори елементарно човешко отношение.
Публикуваме разказа.
Истински кошмар
"В момента, аз и моето семейство изживяваме един кошмар. Не пожелавам на никой това през което ние минаваме. Моята 84-годишна баба е терминално болна от рак. През последните седмици разбрах нещо ужасяващо: в България човек трудно може дори да умре достойно!
Преди малко повече от година, но баба ми й беше открит рак на гърдата. Беше оперирана. След това откриха метастази в мозъка и черния дроб. Заради окаяното й вече здраве реши, да не се подлага на химио или лъчетерапия, тъй като в нейното положение също не беше ясно дали ще ги преживее, и просто продължи на хормонална терапия която също не понасяше добре.
В последните дни, за период около месец тя премина от човек, който ходи сам, до човек на легло, който не може да се обслужва сам. Зрението ѝ почти изчезна. Получава делириуми. Има тежки кризи. Постоянно ѝ е студено. Първоначално се грижехме за нея вкъщи. После стана невъзможно. Започнахме да търсим палиативна помощ. Никъде не я приемаха. В болница — не може, те не са лечебни заведения а тя не може да се излекува. Хосписите — отказват…
Накрая, с 300 зора и с познанства, защото явно в България и за да ти помогнат да умреш ти трябва да познаваш някого, успяхме да намерим място в частен хоспис към една от големите частни болници в София.
Цена? 130 € на ден. Сметнете го по 30. 3900 € на МЕСЕЦ! Колко хора могат да си позволят такъв разход в България? Не мисля, че са мнозинството. Но знаете ли кое е най-страшното? Проблемът дори не са парите… За тези пари на практика не получаваш НИЩО ОСОБЕНО! Получаваш едно болнично легло и някакво минимално обслужване.
Дават храна на пациента три пъти дневно. Дават му лекарствата — които семейството трябва само да купи. Преобличат го, но памперсите също сам трябва да си ги носиш. Това е. Дотам.
А какво става когато пациентът е труден, объркан, в делириум или криза, както в случая на баба ми?! НИЩО! НИКАКВИ ДОПЪЛНИТЕЛНИ ГРИЖИ. За две седмици от както беше там, няколко пъти заварвахме баба ми в тежък делириум. Питаме персонала “какво правите?” Отговорът? “Чакаме да се успокои.“ Или: “Ето ви хапчето. Ако можете, дайте ѝ го. Ако не — ще ѝ сложим инжекция на сила.“
Когато сме там — ужким всички са на разположение. Когато ни няма? Никакво внимание към баба ми. Ако тя яде — яде. Ако не яде — остава гладна. Ако може да бъде преоблечена — преобличат я. Ако буйства и е трудно — не. Никакво внимание. Никакъв професионализъм. Никакво човешко отношение.
Всичко това, след като вече плащаш 130 евро на ден!!!
Стояли сме с часове и сме настоявали да бъде извикан дежурен лекар, за да се прецени какво още може да се направи, за да се облекчи страданието ѝ. Защото точно това означава палиативна грижа. Не да излекуваш човек, когато вече не можеш, но поне да не го оставиш да страда. И въпреки това част от лекарите се дразнеха, че ги викат. В последните дни към баба ми са били груби. Казвали са ѝ, че ако искала да я гледат по-добре, трябвало да си плаща сметките. Само че всички сметки бяха ПЛАТЕНИ. След две седмици тя вече не издържа. Днес е поискала да бъде изписана на всяка цена. Как ще се оправяме оттук нататък? НЯМАМ СИ НА ИДЕЯ. В момента семейството ми живее във филм на ужасите.
И после когато някой ме пита: “Би ли се върнал да живееш в България?“ Се чудят защо отговорът ми е: “КАТЕГОРИЧНО НЕ!”