47 години съм вестникар. Все гл. редактор и издател на вестници. Оказах се пред инфаркт. Не от професионално напрежение. А от стрес в градския транспорт на Пловдив. Качих се на автобус № 116. Вътре шофьор, който не гледаше стръвнишки, кондукторката не изглеждаше като сестра на баба Яга, пътниците все усмихнати. Стресирах се. Изпаднах в прединфарктно състояние заради климатика. Беше пуснат на макс. Притесних се, че ще настина, ще получа някоя двойна ангина с летален край.

Динко ПЕТКОВ

Откараха ме директно с градския автобус в болницата на Пещерско шосе. Вкараха ме директно в интензивното отделение. Приличаше на чакалня на Централна гара. Наблъскано, претрупано.Охкане и пъшкане. И шум от раздрънкан компютър. Задвижван вероятно с манивела.
Още току що легнал, обявих на тия край мен: „Какво така сте се отпуснали. Хайде да направим вестник! Ще е първият таблоид, списван от репортери от интензивно отделение.”.
Обажда се слаботелесно гласче: С какви новини ще го пълним, взели-дали сме всички?”.
Не се отказвам. „Я се стигнете! Започваме. И не искам умрели информации, нито изсмукани от пръстите истории. Давам им да разберат, че аматьорщина и отбиване на номера няма да търпя.
Първо поръчвам на бабето до моето легло да ми донесе блиц анкета на тема „Как си представяте Рая!”. „Ама така ще задаваш въпросите, че да разберат, че вече си била там, а не да ти казват, че Рай няма!”, уточнявам.
„Знам. Аз съм била в Рая. Беше през първата ми брачна нощ!”, реагира тя. И от вълнение почти спря да диша.
Не се интересувам от анкета „Как си представяте Ада!”. За читателите няма да е интересно. Те си го живеят всеки ден.
На другия съсед, който е най-зле, предлагам да направи репортаж „Моето прекрасно погребение”. „С повече рев, да не излезе някакво сухо събитие, напътствам го, малко преди клетникът да реши да умре.
От следващия инфарктно лежащ очаквам журналистическо разследване „Има ли живот след смъртта”. Предупреждавам, че не искам есе по темата, а само проверени факти. „Да не се връщаме!”, заканвам се. Допълвам, че ако вече не е в състояние да се справи сам, да намери начин да разберем какво е установил. Ако след смъртта има живот, да опита да даде знак с мърдане на устните си, например. Ако ги стисне – значи няма. Достатъчно е това да получим от него, останалото ще си го допишем. За автор ще сложим неговото име.
Аз пък се заемам с разнищването на скандална сделка -олигарх си урежда с владиката приживе библейски терен в Рая. А пловдивска плеймейтка, участничка в конкурса за „Мис България” пак е на Малдивите - с парите, които взима от ТЕЛК като 100 процента инвалид – водят я, че е с ампутиран крак.
Друга „инфарктна репортерка” я карам да опиши стайлинга на Смъртта. Дропла ли е. Поддържа ли се. Има ли ботокс. В каква гама се облича. Марково ли е облеклото или от бит пазар.
Помислил съм и за литературна страница. На 55-годишен романтик, разбил алкохолно сърцето си от рогоносна мъка, заръчах да напише сонет. Даже му подсказах готово заглавие: „Любима, ах как сладка си, като Смъртта!”

Една напета медицинска сестра си направи устата да се включи във вестника. Отрязах я: „С външни автори не работим. Като си докараш някакво инфарктче, заповядай!”
Извадихме късмет, че някой скришом беше вкарал смартфон. От него очаквам автентична снимка как се появява Смъртта. „И гледай да е по-усмихната, да не плашим читателите, ако я хванеш озъбена!”, подготвям го да е нащрек.
С отпечатването на вестника няма да има проблем. Вчера докараха печатар. Ще дойдат на свиждане негови колеги. С тях ще уредим да качат броя за печат.
Шефът на интензивното отделение се оказа много отзивчив: „И без това по време на визитация обикалям статиите. Готов съм да се заема с разпространение на вестника!” Обеща да уреди масрафа по вестника да се плаща от Здравната каса – по отчет, че 5-ма пациенти са оперирани от хроничен запек.
В интензивното отделение вече се диша различно. Пак се чуват охкане и пъшкане и тропот от манивелата, задвижваща компютъра. Но вече не е унило и безнадеждно. Всеки си знае задачата. И според дереджето на пулса си я изпълнява.
Заради вестника в болницата ме гледаха с респект. Трепериха ми. Когато трябваше да ме бодат, предлагаха: „Да не Ви създаваме дискомфорт, ще вземем кръв от вената на стареца до Вас!”. Отървах се да не ме мъчат със сърдечна операция. Вместо мен 8 часа оперираха друг. Глезеха ме. Ако докторът ми беше предписал по едно хапче, например, сестрите щедро ми даваха по две, че и по три: „Пийте си ги със здраве!”, усмихваха ми се.