Снощи голямата новина, която стана ясна в предаването на Сашо Диков, е, че в една от най-престижните болници у нас „Пирогов” имало незаети места за 700 медици. Липсвали мераклии за тях. В обществен план това ме шокира. В личен обаче, виждам светъл лъч на надежда за себе си.
Динко ПЕТКОВ
Не съм единственият, който не е удовлетворен от професионалното си дередже. Вече 44 години съм журналист. Нито съм цъфнал, нито съм и вързал. Докарвам го със зор до 50 000 евро месечна заплата. С такива пари едва свързвам единия, а камо ли двата края.
И други колеги са на същия хал. В най-успешната медия, например, почти всички знакови журналисти напуснаха. Принудени да си търсят друго професионално поприще. Повечето от тях станаха пиари и връзки с обществеността в какви ли не учреждения. В съда, прокуратурата, в МВР, пожарната, учебните заведения, кръчмета, културните учреждения, в общинско предприятие „Градски тоалетни” е пълно с бивши топ репортери. Заради острите им пера преди пловдивчани не лягаха и не ставаха, ако не са прочели какво са написали днес. Може вече да няма никаква общественост, но държат да имат на щат връзки с нея. И там заплатите им не са кой знае колко евроатлантически. Ама поне не си броят стотинките, както преди в медиите. И си позволяват да ядат три пъти на ден. Плюс тунквана вафла за десерт.
Така е и в другите професии. Колкото и да твърдят, че са най-добре, едва ли компютърните специалисти се чувстват достатъчно оценени. Същото е и с учителите. Рядко ще видиш работещ в просветата, който трета година не си износва дрехата на гърба си. Доволни, че все пак не са съвсем оголели. За инженерите пък да не говорим. Карат на подаяния.
И за себе си, и за всички останали немили-недраги се вижда светлина в забатачения професионален тунел. Без значение какво сме учили и какво можем да вършим. Преквалифицираме се на медици. Всички болници в момента са като в „Пирогов” – гладни за кадри. Няма как да не ме вземат на работа при този кадрови дефицит. Така е и една от многопрофилните държавни болница в Пловдив.
Вярно, не съм завършил медицина, но пък не съм толкова бос медицински. Знам, например, за какво се взима аналгин и аспирин. Значи няма да има проблеми с рецептите, които предписвам. Страдам от хроничен запек. Това мъчение засяга стотици. Значи могат да разчитат като пациенти на мен. Знам 2 и 200 по отношение на запека. Благодарение на съседката пък съм в час с тормозещата хиляди жени вагинална сухота. Като ме срещне на стълбището, тя подробно ме информира за състоянието на сухотата си. Наясно съм какво пие, какъв марков крем ползва, как успява донякъде да се овлажнява.
Имам познат хирург. Много зает. Не му остава време да смени крушката в банята си. Онзи ден ми се оплака, че главата не може да си повдигне от операции. Предложих му да го сменя. Веднага се съгласи. „Ох, спасяваш ме, жената ще ме изяде, че вече една година се къпе на тъмно, уж съм я обичал, а се оправдавам с ангажименти в болницата и не слагам нова крушка!”, разцелува ме той.
Никой не ми поиска диплома за хирург. Оперирах някакъв военен. Генерал. От херния. Даже лично успях да го зашия. После титуляр-хирургът ме похвали: „Справил си се чудесно. Малко си объркал хернията, изрязал си му панкреаса, ама нищо, ще се научиш!”.
Като отидох при шефа на болницата да кандидатствам за някое от свободни места, през цялото време бях напрегнат. Притеснявах се да не ми даде работа, изискваща по-специални умения.Ако ме предложи да стана санитар, бях пълен въз с тия две леви ръце. Казах му, че предпочитам я хирург, я гинеколог, в краен случай може и анестезиолог. Веднага се съгласи – дори ми даде възможност сам да избере от трите позиции.