Последните месеци в България звучат като нескончаем протестен плейлист. Почти няма сектор, съсловие или професия, които да не са отключили алармата на недоволството. А основания за това – колкото искате.
Анелия ПОПОВА
Синдикатите излязоха. Ресторантьорите са по улиците. Държавните служители – също. Лекарите, медицинските сестри, учителите, преподавателите, таксиметровите шофьори... Списъкът постоянно се увеличава.
И нека не забравяме частния сектор – защото и там работят хора. И може би е въпрос на време да се присъединят.
Както наскоро го направиха и множество гневни граждани, несъгласни с още една размирна тема – паркирането. Техният гняв също е на път да прерасне в социален бунт.
Обхватът на недоволството е толкова голям, че вече се отразява и в медии от съседни държави. Но ние точно този отзвук чакахме, нали…
На хората им писна и искат не само да бъдат чути, но и да разтърсят системата.
Цялата ни икономика стои пред Министерския съвет като сърдит многолюден клас, в който никой не е получил онова, за което е учил. Никой не е получил заслужено възнаграждение за труда си.
И това се случва на фона на поредната голяма промяна – приемането на еврото от 2026-та година.
Хората са прави – дори когато не виждат цялата картинка в управлението.
Защото паралелите със световните стандарти са неизбежни.
Достатъчно е да се сетим за "жълтите жилетки" във Франция, които принудиха властта да отмени данъци, да замрази такси и да вдигне минималната заплата.
И не само за тях. Родната история е пълна с примери, които горят като факли в съзнанието точно в такива моменти.
В столицата напрежението вече може да се реже с нож. Недоволството взе заплашителен ръст и мина като валяк през всеки, който го провокира!
Мнозина връщат лентата назад към запалването на Партийния дом през 1990 г., защото тогава гневът преля отвъд символичното недоволство и буквално запали фасадата на властта.
Помнят се и сцените от разбитото Народно събрание от 2020 г., когато протестиращи и полиция се срещнаха очи в очи в една от най-напрегнатите нощи в новата ни история.
И днес отново сме на същото място – в епицентъра на напрежението и поредния исторически цикъл.
Навсякъде по света протестите са механизъм на демокрацията, който коригира курса, когато управлението се самозабрави!
Ако на управляващите все още не им е ясно – хората отдавна не пасат трева, както гласи онзи познат израз.
И не е нужно някой властимащ да го признава публично – достатъчно е да видим решенията им, за да разберем, че продължават да се държат така, сякаш обществото е безпаметно, послушно и лесно за манипулиране. Особено когато именно от тези решения зависят съдбите на милиони българи.
А всъщност късата памет е характерна основно за родните политици – тя е едно от най-тежките заболявания в българската политика.
Но не и в обществото. Както ясно се вижда – хората помнят. И най-важното – не действат на парче.
Истинската искра, която подпали последния протест, не е самия бюджет, нито цифрите в него, а фиксираните данъчни закони, чрез които се събира приходната част.
Той е срещу това, че вдигането на осигуровките удря директно работещите в малкия бизнес.
Срещу това, че най-големите тежести отново се стоварват върху раменете на обикновените хора.
И срещу това, че гражданите се почувстваха излъгани, след като им бе обещавано едно, а на практика се случва друго.
България не е бедна, а зле организирана държава.
Иван Хаджийски го е казал много отдавна в том I на "Бит и душевност на нашия народ":
"Всяко търпение има граници. Народът ни е търпелив, но когато кипне – помита всичко".
Допълнил го е и Радой Ралин през 1967 г. в "Люти чушки":
"Когато властта заглушава истината, народът заглушава властта".
Търпението отдавна свърши. А когато българинът отстоява себе си, той залага на ината си, на чувството си за справедливост и на отказа да бъде унижаван.
Точно това е усещането сега. И всичко, което се случва, не е каприз – а от инстинкт за оцеляване.