Според вселенския аршин не живеем толкова дълго, че да пилеем времето си нехайно. И въпреки всичко боравим със световните мерки и теглилки някак безразборно, неуважително, високомерно, което задължително се наказва Свише. Защото времето е единственото, с което разполагаме реално и то е в нас и ние сме в него, както е казал Апостолът.
Но ние имаме инстинкт да отлагаме. Не вярвате ли - звъннете на стар приятел, кажете, че искате да го видите, пишете на бивше гадже, на колега от предишна работа. Те винаги са заети със своите предвидими отговори, смутолевени извинения, неправдоподобни аргументи. Това е защото те нямат време, толкова са заети, че трябва да планират дори времето за едно кафе. А истината е, че те просто са мудни, покойници в кожата си, но са и първите, които ще ви звъннат, ако им трябва работа и пари назаем. Тогава те няма да питат имате ли време, ще се явят на вратата ви точно, когато лягате или пък се събуждате. Ще настояват, ще вливат чувство за вина, ще са убедителни, водата им от деветте кладенеца ще ви удави и обезсили. Може накрая да се подадете. Ако не забравите, че някога вашите съобщения и обаждания са били изкусно игнорирани.
Петте минути всеки трябва да има като лихва от запасите си с време и да ги инвестира в срещи, обаждания, раздумки. Защото тези часови междуметия изпълват живота ни, добавят радостите, които са ни липсвали, те са мелатонина за нашето щастие, което търсим често в грешните обстоятелства.
Затова го наричам Луксът на петте минути – богатството, което ни е дадено щедро и от което се отказваме, в името на предразсъдъци, мобилни телефони, интернет джаджи, лежане и гледане на телевизия. Светът ни зове, а всяко обаждане е посланик на още едно съживяване, събуждане, всеки поглед е покана за танц с Живота, вричане в повелите на тайнствата, очакващи ни на всеки ъгъл.