В Пловдив бе почетена 147-та годишнина от героичния подвиг на Христо Ботев и неговата чета. Церемонията за Деня на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България – 2 юни се състоя пред паметника на поета в Цар Симеоновата градина.
Участие взеха Военен духов оркестър, представителни формирования от пловдивския гарнизон- почетна рота и венценосци, членове на комитет „Родолюбие“ и комитет „Васил Левски“, ученици от пловдивски училища, представители на политически партии, обществени организации, културни институции, граждани.
Сред официалните лица бяха Областният управител на област Пловдив д-р Ангел Стоев, председателят на ОбС – Пловдив инж. Александър Държиков, заместник-кметовете Пламен Панов и Георги Титюков, кметовете на районите „Централен“ Георги Стаменов, „Северен“ Стоян Алексиев, „Източен“ Иван Стоянов, „Тракия“ Костадин Димитров, „Западен“ Димитър Колев, общински съветници и обществения посредник Борислав Стаматов.
Водещият Ивайло Христов - актьор от Драматичен театър Пловдив, изпълни стихотворението „Майце си“ . Официалното слово бпроизнесе Крум Филипов – поет, писател, театрален и кино режисьор, носител на Награда „Пловдив“ .

Словото на Крум Филипов:

Уважаеми съграждани,

Няма по-силен знак на преклонение пред героите
от тази минута, в която притихваме
в общност на размисъл и спасение. -
Минутата на сирените.
Почитта трудно се изразява с думи.
В тази картина няма думи.
Една минута, която превръща цяла България в храм.
Една единствена минута в годината всички българи
сме под един купол.
под един звук,
под едно знамение.

Миналата година,
точно в дванадесет часа на втори юни,
сирените ме завариха по пътя между Асеновград и Пловдив.
Кола отби и спря в локалното.
Млада жена излезе от нея,
отвори задната врата и прегърна детето си –
около три годишно момче, тъмнооко българче.
Майката застана отпред.
прегърнала сина си
и остана така
до края на сирените.
И сега силно ме развълнува този спомен.
Сякаш виждах Майка България,
прегърнала Ботев.
Ботев от бъдещето.
Минало, настояще и бъдеще
премрежваха от вълнение погледа ми в тази минута.
Една майка
завещава на сина си най-важното,
ВЪПРЕКИ
Че покрай нея профучаха с двеста
два черни джипа,
ВЪПРЕКИ
чорбаджиите изедници,
които нашето време нарича олигархия,
ВЪПРЕКИ
апатията и отчаянието на мнозина,
които дремят на дивана вкъщи,
гледат телевизия
и чакат да умрат,
ВЪПРЕКИ
че все повече юноши
свързват името Ботев единствено с татуировка
до свастика…

ВЪПРЕКИ ВСИЧКО!

Една майка възпитава сина си
в национален саможертвен мит.
Една българка отглежда свободата си.

„Само онзи, който е свободен –
може да се нарече човек
в пълния смисъл на думата.“
Така казва Ботев. И още:
„Идеята за свободата е всесилна
и любовта към нея
сичко може да прави.“

Сега живеем във време, в което
мнозина си задават въпроса:
Как оцеляваме?
По-важният въпрос е -
Дали изобщо сме оцелели?!
Душите ни оцеляха ли?
Духът ни дали оцеля?
Страшни въпроси…

Ако човек е за нещо в този свят –
то е изведено извън него,
то е по-голямо от него,
то расте,
както денят през лятото.
То не е да браниш животеца си,
а да живееш достойно.

Живот се римува с Ботев.

Този живот очертава силуета на майка и син
в моята картина –
картина на преклонение
пред загиналите за свободата на отечеството ни.

Забележете обаче –
ние не честваме смъртта, а живота.
Величието на човекът е в това –
да види в природата на нещата живота,
а не смъртта.

ТОЙ, КОЙТО ПАДНЕ В БОЙ ЗА СВОБОДА –
ТОЙ НЕ УМИРА!“

ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!