Филип Тотю отказва да поведе четата, която трябва да слезе на българска земя някъде около Оряхово. Не иска да го постигне съдбата на Хаджи Димитър. Няма друг по-достоен, по-авторитетен от Христо Ботев. Той е поет, публицист. И последния си грош ще даде за свободата или да нахрани някой гладен хъш, не е като Каравелов.

Ето какво пише за последните дни на войводата покойния Кирил Андроновски:
На първа страница на в. „Нова България“ Ботев написва „Започва се!”… Дадено е и разпореждане всички четници по румънските пристанища да се качат на парахода „Радецки”.
Слизат край Козлодуй на българска земя. Няма възторжени посрещачи, няма последователи. Четници носят торба с пари, конфискувани от някакъв грък - търговец и я показват на войводата. Следва укор: „Не сме тръгнали да грабим мирни граждани, друга е целта ни!“
Четата се отправя към Бутан, Добролево, Борован, Баница. Черкези ги преследват и стрелят от своите коне.
На Милин камък край Баница на 18 май (30 май нов стил) започва сражение. Падат първите убити. Някои стенат и молят другарите си да им теглят един куршум, да не се гаврят после враговете с тях.
Охканията им пронизват сърцето на Ботев, сълзи се появяват на очите му. Няма помощ от Враца, няма и никаква вест от Заимов. „Ех, да ми падне, със зъби ще го разкъсам това теле!“, бесен е воеводата... А какво възторжено, кърваво писмо преди няколко дни му бе написал: Бунтът пламна, ще се видим на Стара планина. Двигател на бунта в Западна България – Стоян Заимов.
Привечер четата се отправя към билото на Веслец. На шосето край Мраморен пада пронизан от куршум Давид Тодоров, най-верния съветник и помощник на Ботев. Гръмнат е от засада.
Късно вечерта се установяват на Колова поляна. В тъмнината някои объркали посоката. Загубват се Иваница Данчев, Киро Ботев, Мито Цветков…
Следва една спокойна нощ и ден. Само началството нещо е неспокойно, прескачат искри, отправят се обвинения, пишат се писма и се изпращат куриери до Враца. А от Враца - нито вест, нито помощ. И на Косталевския мост няма никой, въпреки, че тук трябвало да има двеста юнаци.
Първи юни, сутринта. Четата вече е във Врачанския Балкан и спира край Лесковото кладенче. Пекат се агнета от кошарата на овчаря Мазната. Откъм Паволче и Челопек се появяват черкези. Войновски се разпорежда да се овладеят височините южно от билото на връх Вола. Мазната си иска парите за агнетата. Ботев нарежда да му бъдат дадени няколко жълтици, той ги взема и бърза да се укрие. Ботев с отчаян глас продумва: „И аз съм тръгнал народ да освобождавам!“
През целия ден четата води сражение с черкези, башибозук и редовна турска войска, която пристига през Войводин дол към обяд с две оръдия.
Ботев, заедно с Перо Македонеца, Никола Обретенов и Георги Апостолов, са на една от височините над Крушовския извор, по встрани е отделението на Икономов, а Войновски с петдесетина момчета е заел позицията в най-южния фронт.
Привечер от двете позиции изсвирват тръби, свирят отбой - сраженията са приключили за деня. Четниците търсят спасение към Крушовския извор. Натам тръгват и групата на Ботев.
Какво се случва, това най-подробно описва Захари Стоянов в своя биографичен роман „Христо Ботев”, издаден преди сто и двадесет години - 1888 година. Понеже Перо Македонеца е ранен в крака още на Милин камък, трудно се движи. Необходима е кратка почивка, пък и трябва да се обсъдят някои важни въпроси. Спират на една малка поляна (б. а. - по-късно ще се установи, че местността е Иолковица). Ботев сяда до една разцъфнала шипка. С Обретенов, Апостолов и Перо Македонеца – подвойвода, които са основното ядро на щаба на четата, започнали да обсъждат положението, в което се намират.
По едно време наново изсвирила „неприятелската тръба”. „Защо ли свирят?“, попитал някой. Ботев се изправя да види накъде отиват четниците, „пукнала пушка и той рухнал на гърба си на земята”. Всички изтръпнали. А „храбрият и умният юнак, Пера, със строшеното коляно, от сички най-напред съобразил какво да се прави в тая страшна минута.
Най-напред Апостолов се навел и хванал ръката на войводата за последно сбогом, после Перо Македонеца се опрел на своето счупено коляно, прекръстил се и го целунал по още треперещите устни: „Ох, войводо, прощавай мил мой братко! Защо аз не умрех наместо теб?.“
Тръгнали, но някой се сетил, че в „пазвите на Ботев има писма, списъци и други работи”. Върнали се, Апостолов извадил картата „Европейска Турция”, други - часовника, писмата, револверът и други неща. И нещо, което е за учудване - „арнаутин, без да го видят” се промъкнал и взел сабята.
За да напише този своя книга Захари Стоянов извършва огромна проучвателна и събирателска дейност. Среща се с много Ботеви съратници, близки и другари, обхожда местата от Козлодуй до Врачанския Балкан, доста подробности му разказва и неговият сродник Никола Обретенов - той се жени за сестра му Анастасия. И въпреки, че е казал, че Ботев е ударен с куршум в гърдите, Захари Стоянов си позволява да сподели и друга версия за смъртта му: „Едни от другарите му, очевидци на смъртта му казват, че бил ударен в гърдите, като показват (се позовават) и на окървавената харта (карта). Други, напротив свидетелстват, че куршумът го ударил в самото чело”. Има предвид показанията на Янко Боянов и Йордан Кършовски. „Защо си написал така, (те не са били свидетели)?“, пита го Обретенов. „За по-героично!“, отговаря 3. Стоянов.
Но как описва последните минути от живота на Христо Ботев четиридесет години по-късно Никола Обретенов пред членове от Втората комисия за установяване на лобното място на войводата и в своите спомени, издадени след смъртта му от Михаил Арнаудов. Негова е и претенцията, че той е направил „Ботев велик”, защото да стане войвода, той е причината и затова чувствал задължение винаги да бъде до Ботева. И мълчаливо понася всички негови упреци, че със своята организаторска работа, той и Заимов, не подготвят за въстание Трети врачански революционен окръг.
След четири безсънни нощи и тревожни дни Христо Ботев е отпаднал и духом, и физически - побелял и отслабнал и който го види, едва ли ще го познае. Но през деня на последното сражение във Врачанския Балкан бил бодър и „неустрашимо командвал”. На Камарата освен него, Обретенов, Перо и Апостолов били и знамето, и тръбачът. Когато сражението приключило, тръгнали надолу по ската и приседнали до една скаличка. Ботев попитал: „Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни свършиха? Помощ от никъде нямаме. Хляб също няма. Да продължаваме ли, или да се отправим към Сърбия?”.
Обретенов точно описва кой, как и къде е седял на това кратко съвещание до камъка. И в протокола, и в книгата е отбелязано. „Седнахме под тоя камък: аз от дясната страна, Апостолов вляво (от Ботев), Перо отпред. Встрани, на около 25 метра седеха Сава Пенев и Димитър Тодоров”. На думите на Ботев Перо възразил: „Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото ти обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш.“.
Той нищо не казал, а се изправил да види накъде е отишла четата. И тогава - „един куршум го удари в гърдите”. Той политнал и паднал на гърба си.
Първите спомени на Ботев четник са отпечатани веднага след Освобождението и техен автор е Иваница Данчев човек, който не прикрива негативното си отношение към Обретенов. В дневника си, сдържания в изказа Обретенов, с възмущение пише за недостойното му поведение, нарича го „луд и невеж, и безкнижен пунгашин”. Веднага след като се връща от заточение Данчев издава спомените си.
“Събрахме се още няколко души, прочетохме я – пише през ноември 1878 г. Обретенов, и какво да видим? Боклук и нищо повече”.
Ради Иванов, един от основателите на Русенския революционен комитет веднага написва ”една малка бележчица” за в. „Българин”, с която изразява общото възмущение от прочетеното. „Такива списатели като Ив. Данчев трябва да се гонят, както и техните книги пачавури” – завършва коментара си Обретенов.
Близките отношения между някогашните четници и заточеници Никола Обретенов и брата на Христо Ботев - Кирил продължават и след Освобождението. Месец след като се завръща в родния си град, Никола Обретенов пише писмо на приятеля си Кирил Ботев в Пловдив, а първата им среща е на 23 март 1879 г. в София. В писмо от 24 ноември 1880 г. Кирил Ботев споделя, че „мен ми се иска Коле да дода, да та повидя, даже да остана на служба някъде в България, само и само да съм близо при тебе"'.
През 1890 г., на тържествата във Враца по повод откриването на паметника на Христо Ботев, сред поканените са Венета Ботева и окръжния управител на Русе Никола Обретенов. На връщане, на път за Търново, тя се отбива, заедно с дъщеря си Иванка, за няколко дни в Русе и гостува у Обретенови.
В спомените Обретенов отбелязва, че Ботев е сразен от неприятелски куршум, а пред членовете на комисията няколко години по-рано заявил: „Насреща не се виждаха никакви черкези. И четници не се виждаха. Възможно е, скрит нейде по зъбера, някой черкезин да е стрелял. Възможно е и заблуден куршум да го е ударил. Не мога да кажа откъде дойде този изстрел. Но той не се повтори”.
Тези описания наистина пораждат много въпроси. И в миналото, и днес. Все пак каква е истината? Наистина тя е известна само на Обретенов. Някак си той я съобщава на Захари Стоянов, той я тиражира, така той я втълпява на останалите „живи свидетели”, които били на тридесетина крачки от мястото на това трагично събитие и нищо „не видели”.
Те отбягват да дават изявления по този повод или повтарят в съкратен вид описанието на Захари Стоянов. Дори, когато били в заточение, Сава Пенев избягвал да има нещо общо с групата на Обретенов.
И Обретенов мълчал! Мълчал до 1926 година, когато общественото мнение го задължава да проговори. И той помества две статии във в. „Независимост”. Едната е в брой №1514 и брой №1515 от 31 май и 1 юни и е озаглавена „Моите спомени по случай 50 години от смъртта на Ботйова. Как е бил убит Ботйов”. Като очевидец на събитието той твърди, че е улучен в сърцето, а не в челото от неизвестен убиец, както някои пишат.
През месец октомври следва нова статия на Обретенов във в. „Независимост” - Де и как е убит Ботйов. (“Ценно свидетелство на неговия другар”). Брой №1627 и 1628 от 14 и 15 октомври 1926 година. Спира се на различни твърдения за смъртта на войводата и разглежда обстоятелства, свързани със смъртта му като призовава да се сформира специална комисия, която да уточни неговото лобно място.
Действително през юни 1927 г. такава се сформира с председател Първан Т. Първанов и след тържеството на Околчица на 2 юни на терен се търси и установява лобното място на войводата. От протокола, който се подписва, Обретенов е недоволен, врачани го подписват с особено мнение.
Идва Руско-турската война, създаването на Третото българско царство и на Търновската конституция, започват ожесточени политически борби в свободното княжество, появяват се и книги от малкото тогавашни писатели, предимно в Пловдив, столицата на Източна Румелия, където е съсредоточена българската интелигенция до 1885 г. (Съединението), че и години след това. Изпъкват ярки фигури в политическия и в културния живот, но името на Христо Ботев не се споменава, никой не знае, че имаме такъв поет и журналист, помнят го само неколцина от неговите съратници в Румъния. Така изминават години.
Няма късмет Ботев с издаването на неговите творби - дъщеря му Иванка получава високо образование в чужбина, боготвори баща си, полага неимоверни усилия да издири всичко, написано от него, но внезапно умира на 30 години (1906 г.) и подготвеният с помощта на Иван Клинчаров ръкопис излиза след това (1908 г.).
Изминали са 20 години, през които цели поколения не знаят за съществуването на гениалния Ботев. Едва след това започва издаването на творбите му, те постепенно влизат и в учебните програми и вече всеки ученик знае наизуст негови стихотворения.