header

Собствено Търсене

Събота, 17 Ноември 2018    - КОНТАКТИ -    plovdivmedia@yahoo.com



Новина от категория Пловдив

Легендарен пловдивчанин се връща под тепетата

Размер на шрифта: A+ /  нормален /  A-

Видяна: 12627 пъти


PlovdivMedia - Легендарен пловдивчанин се връща под тепетата

Легендарният пловдивчанин Стоян Делчев гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Постиженията му са уникални в гимнастиката. На негово име са кръстени два изключително трудни елемента, които и до днес не всеки състезател може да изпълни.
Първият му голям успех е златен медал на висилка на първенството на Стария континент във Вилнюс през 1977 г. Две години по-късно в Есен (Германия) става абсолютен европейски шампион и триумфира със злато на земна гимнастика. Титлите и купите, които печели са много, но върхът в неговата кариера е олимпиадата в Москва през 1980г. Тогава Делчев ликува с два медала – златен на висилка и бронз в многобоя.
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ
- Здравейте, г-н Делчев! Отново сте в Пловдив. Как преминава почивката и?

- Нормално. Успявам да си дойда за по-дълго време, понеже съм доста далеч. Преминава съвсем добре. Цяла година работим и накрая остава един месец да си починем. Имам страшно много приятели и просто не остава време да се видя с всички.
- За какво си говорите с тях, когато се видите? Ето сега сме в кабинета на Петър Зехтински – футболната легенда на Тракия…
- За много различни неща. Аз обичам бат Петьо. Обичах го и като футболист, а като човек е прекрасен. Обичам да идвам тук, защото тук са паркът и гребната база. Създадени са невероятни съоръжения, изключително е чисто, спокойно. В този ред на мисли, бих казал не само да се благодари на него, но и на кмета Тотев и на заместник-кмета по спорта Титюков, които наистина полагат големи грижи за спорта. Безпаричието се знае, но при добро желание на ръководствата по места, все пак могат да се измислят някакви средства и да се положат усилия да се вдигне базата и спортът.
- За кого се сещате, кого искате да видите, къде отивате веднага щом кацнете в родината?
- Най-напред при майка ми. Това е първото нещо, докато мине една седмица аклиматизация – да се видим, да се порадваме и малко да си отпочина, защото разликата от западния бряг на Америка до България е десет часа. Вече и възрастта ме кара по-трудно да се аклиматизирам, но все още се чувствам изключително млад поне ментално. От страна на травмите – да, имам много операции, както всеки голям спортист. Всеки е минавал по няколко пъти под ножа, но това е обратната страна на медала. Отпред е много лъскаво и привлекателно, а при обратната страна само самият спортист знае през какво е минал.
- Да поговорим за началото – на колко години влязохте в залата по спортна гимнастика? Защо избрахте точно този спорт, а не някой друг? Баща ви е бил борец – защо не отидохте в съседната зала?
- Всъщност баща ми ме насочи там. Започнах с футбол и бях доста добър. Имах добра координация, ритах еднакво добре и с двата крака. Имахме и хубава школа в Пловдив, а всички искаха да съм в техния отбор. Но започнах и гимнастика. Един ден моят първи треньор Никола Ангов и други специалисти минаваха по училищата и правеха подбор – нещо, което сега почти го няма. Правеха подбор, даваха ни бележки да ни доведат родителите да ни тестват и т.н. Така попаднах на едно тестване. Бях изключително слабичък, но много гъвкав. Господ дал едно, взел друго. Отидох на тестовете и веднага ме утвърдиха. След като потренирах няколко месеца, започнаха да ми дават повече дни да ходя там. Имахме разговор с баща ми, в който той каза, че е време да избера – футбол или гимнастика. Не може да се разхвърляш постоянно, трябва да се концентрираш върху едно нещо, ако искаш да си успешен. Веднага отговорих – футбол. А той ми каза – грешен отговор. Обясни ми, че гимнастиката е индивидуален спорт. Ако положиш много труд, стриктен си и дисциплиниран, ще постигнеш всичко и ще видиш докъде можеш да стигнеш реално със своите възможности. Докато в колективна игра, не само във футбола, зависиш и от другите. Може и да си най-добрият играч, но пак може да си ниско долу заради тима. Попитах за другите спортове – борба, щанги… А той каза, че това не са спортове за мен, по-добре е гимнастиката.
- Помните ли кога спечелихте първия си медал в кариерата?
- Първият ми медал беше „златен шоколад“ в зала „Чайка“ на едно вътрешно състезание. Земсков и жена му - леля Оля бяха в Москва и като се върнаха, донесоха една огромна кутия с шоколади, направени като златни медали. Бяха го направили много интересно и тогава ни раздадоха първите „златни“ медали.
- На 16 години треньорът Никола Николов залага на Вас и взимате участие на олимпиадата в Монреал през 1976-а. Бяхте ли готови за най-големия спортен форум и как приехте представянето си на игрите в Канада?
- За възрастта ми тази първа олимпиада беше опит и представяне на моето име на големия форум. Залагаше за следващите четири години да се направи, каквото трябва. Аз съм изключително доволен. Мисля, че бях 69-и, но няма нищо срамно в това. Направих впечатление на съдиите, на хората, на треньорите, на световната гимнастика с моите изпълнения, елегантност и потенциал. В следващите четири години успяхме с Никола Николов да го развием до такава степен, че след четвъртата година бяхме на върха, което е изключително много.
- На олимпийските игри в Москва през 1980 г. вдигате залата на крака и триумфирате със златен медал на висилка и бронзово отличие в многобоя. Тогава сте на 21 години и 21 дни! Като върнете лентата 38 години назад какво изплува в съзнанието Ви?
- Първо подготовката беше много тежка. В зала „Чайка“ нямахме никакви климатици, проветряване при 45 градуса жега. Имахме малко басейнче за възстановяване. Пълнеха го с лед и студена вода. На всеки десет минути влизахме вътре. Тренираше се при много тежки условия. 40 дни преди олимпиадата в зала „Раковски“ имаше някакво разместване и при отскока за една от сериите си подврях глезена, който стана огромен. Веднага ме закараха в клиниката на „Дианабад“, последваха прегледи с проф. Шойлев и останалите доктори, които бяха на много високо ниво. Веднага се събраха абсолютно всички ортопеди. За мен олимпиадата свърши – мислех, че трябва да ми правят операция. А те казаха – никаква операция, ще го възстановяваме по друг начин. Измислиха някакви технологии. Денонощно – масажисти, доктори, лед, процедури. Не бях тренирал въобще, заминах на олимпиадата с лонгета. Това беше най-голямото препятствие. Свалих лонгетата в деня на състезанията и така играх.
- Коя е най-успешната година в кариерата Ви?
- Бих казал, че най-успешна беше 1979 г. Станах абсолютен европейски шампион в Есен, допълнително спечелих още три медала. Също влязох от контузия. Имах травми не защото не бях внимателен, а защото рискувах страшно много и опитвах нови упражнения. В тях нямаше методика, биомеханика, но и нямаше от кого да се научим, да видим кинограма от опита на руснак, японец или китаец, да видим поне как се прави. Сам си го представях как трябва да се изпълни, налучквах го с опитите и така ставаше. Оттам идваха и доста контузии.
- През същата година сте носител и на световната купа на земна гимнастика в Токио.
- Да, трети в многобоя и първи на земя.
- По колко време прекарвахте в залата? Кое Ви мотивираше?
- Изключително много часове. Всеки знае, че за да постигнеш големи успехи в спорта, трябва да тренираш поне шест дни по шест часа на ден. Някой път съчетано с пътуванията и със състезанията, се получават много месеци без почивка. Оттам идват и някои травми.
- Кои бяха тежките моменти в кариерата Ви? Как ги преодолявахте?
- Големият спортист винаги се научава как да ги преодолява. Няколко пъти съм бил на ръба да се откажа заради тежки травми в рамената. При последната контузия скъсах ахилес на десния крак на тренировка, точно преди олимпиадата в Лос Анджелис. Беше около пет-шест месеца преди заминаването. Направи ми операция един от най-големите специалисти бат Сашо Александров, който е баща на щангиста Румен Александров. Всичко бе нормално, но както винаги имаше заповеди от горните етажи – от ЦК, от Политбюро. Искаха веднага да се върна обратно в залата, форсираха ме по-бързо да вляза обратно във форма и скъсах втори път. Това беше краят на кариерата.
- Край на 23 години – една златна възраст за спортист…
- Много жалко! Много лесно можех да стигна поне до 30 години в гимнастиката.
- За това ли съжалявате най-много?
- Да. Най-лошото за един голям спортист е да свърши в болницата. Най-хубавото е да е жив и здрав, да свърши от само себе си неговата кариера и просто да има „хепи енд“. Да е доволен, че е дал всичко от себе си и хората да са доволни от него. Това е най-добрият край за един спортист. Най-жалкият е в болницата с тежки травми.блиц

Публикувана на
14 Октомври 2018 година



Още статии


Най-четени




Волен умора...

[b]В телефонно включване в предаването "Офанзива" по Канал 3 председателят на ПГ на Обединени патриоти Волен Сидеров призова вицепремиера Красимир Каракачанов да подаде оставка.

Крава спаси...

[b]История, подобна на приказка, се е разиграла преди седмица край село Буково, Първомайско. Възрастна жена се е спасила на косъм от смъртта, след като посред бял ден е била нападнала от ...вълк,...

14-годишна щерка...

[b]14-годишнита Светла от Катуница влязла да се къпе, когато се случила трагедията. Сигналът за нещастието бил подаден на 112 на 15 ноември след 20 часа. „Почерни цялото село!“, въздиша кметът...

Циганката-убиец...

[b]Ромът Красимир е убил 50-годишният пътник във влака край Вакарарел, съобщава "Телеграф". Кървавият инцидент стана вчера около 8 ч. на жп гара Вакарел. Ангел е издъхнал в линейката на метри от...

Издател - "Меджик фонс"ООД     КОНТАКТИ     Общи условия
 




BgTop100.com | BgChart.net | BGtop.net | 4BG.info